***

Двама мъже крачеха със сигурна стъпка по стръмния склон на планината. Първият – стар, висок, с издължено лице, прорязано от остри издаващи строгост и смелост черти, закачулил с неметало побелялата си коса. Другарят му – висок, слаб младеж със светла права коса и тъмни очи – попита:

        - Наближихме ли, учителю?

Старият не отговори. Спря и се огледа. Скалистият хребет вече не изглеждаше толкоз далеч.Старецът се обърна и се взря продължително в добродушното и същевремено решително лице на спътника си. Като не откри и капка колебание, той се обърна и отново закрачи с широки стъпки нагоре. Другият го последва.

Скоро стигнаха до почти отвесна скала, която не им позволяваше да продължат. Правеше впечатление, че скалата е изключително гладка, без никакви цепнатини и неравности. Мъжете се спряха. По-младият, който досега вървеше на няколко стъпки зад учителя си, се приближи и го погледна въпросително.

        - Тук е Драгомире. – каза тихо старецът.

Въпреки бързия ход, който беше поддържал, у него нямаше и следа от умора. Той продължи:

- Това е мястото. Тук е и дървото. – и старецът посочи огромния дъб, разпрострял могъщата си корона на няколко метра от скалата – Тук бе пролята кръвта на баща ти. Той загина с меч в ръка, без стон и вик, бе достоен и славен войн! Аз пристигнах твърде късно. Този дъб беше единственият му помощник. Смъртно ранен, но стиснал меча, опрял гръб на дървото, баща ти успя да продума само няколко думи.

Младият мъж стоеше загледан в дебелия почти два боя ствол. При думите на стареца в очите му се разгоря бляскаво пламъче, руменина изби по светлите му бузи, и макар изражението на лицето му да остана непроменено, старецът ясно видя внезапното вълнение, което го обзе. Двамата мълчаливо постлаха кожените си наметала и се настаниха под дървото, насред голата поляна с няколко трънливи храста покрая, които я скриваха от пътеката през прохода.

Есеното слънце вече преваляше на запад, галещо с отслабените си лъчи южния склон на планината. По-долу се виждаше пъстрия килим на есенната гора – дъбове, букове, брези и чинари омесваха чудна палитра от цветове – зелено, жълто, оранжево, червено и кафяво преливаха едно в друго. Лекият южен вятър довяваше и тук, горе аромата на листа и билки. Старият мъж притвори очи към слънцето, отпусна глава на кожената си торба и започна своя разказ:

 

„Бягай! Спаси Драгомир!” – това бяха последните думи на Ростислав, твоят баща. Извиках безпомощно, преметнах тялото на баща ти през седлото, грабнах меча му, пришпорих жребеца и се врязах сред предателите размахвайки меча в една ръка и тежкия боздуган в другата. Слисани страхливците се отдръпнаха. Успях да им се изплъзна лесно.

Същата вечер погребах Ростислав в подножието на свещената могила до Копринка и препуснах към Перперикон, където се намираше шестгодишния му син. Едно цяло денонощие яздех без почивка и привечер видях стените на Перперикон, надградени върху почти отвесните склонове на високо възвишение, от което се виждаше цялата околност – портата на Източните Родопи. Пред портата в праха лежеше жена. Подминах я в галоп, но едва направил десет крачки конят ми се сгромоляса мъртъв от умора. Тогава чух приглушения стон на жената. Тя извика едва чуто „Принца, спасете принца!”. Тези думи привлякоха вниманието ми, затичах се към нея, наведох се и тогава я разпознах – беше дойката на младия принц. Развълнуван, трескаво я попитах „Къде е принцът?”. Тя продума „Отвлякоха го! Войници бяха... а с тях имаше и двама други...”. Виждайки, че живота я напуска, изкрещях „Накъде тръгнаха жено, накъде?”. „На юг” каза тя със сетни сили.

Хукнах към града да търся кон. В Перперикон цареше суматоха, хората бяха наизлезли по улиците и възбудено говореха помежду си. Дръпнах един мъж за ръката и го попитах какво се е случило, а той отвърна разпалено „Не знаеш ли! Князът е свален, може би убит. Говорят, че първия пълководец Тихомир се е провъзгласил за цар. Малкото защитници на двореца, верни на Ростислав бяха избити! И младият принц е изчезнал, вероятно и той е убит.”, мъжът се обърна и потъна в тълпата.

Вече бяха започнали да се чуват силни викове, призоваващи тълпата да не позволи на този самозванец да се качи на престола. Ропотът се усилваше, а аз трескаво мислех какво да предприема. В този момент в края на площада нисък широкоплещест мъж се качи на високия камък до водохранилището и се провикна:

„Братя, ще оставим ли тези предатели да осквернят престола!?”.

Тълпата отвърна гръмогласно „Не”.

„Да защитим царя и престола! На оръжие!” – извика той и изтегли дълъг масивен меч от пояса си.

Понякога ми се иска да зарежа всичко - хората които познавам, предметите които имам... и да замина нанякъде, без посока и цел, нанякъде където времето няма значение, където хората не изискват един от друг, където никой няма да го е грижа дали аз се вписвам в представите му за порядъчен, отговорен, последователен.

Налага ли се да нараня хората около мен за да продължа без оковите на вниманието и грижата им, налага ли се да нехая за материалното за да съм свободен?!

 

В такива моменти се питам откъде да започна и докъде да стигна. Труден избор, по-труден от избора да пропусна 5 запетайки и да сложа една излишна, защото така ми изглежда по-добре.

 

Нека започна от теб. Какво си ти за мен. Един ник без име зад него; снимка на слабо тяло без глава; внимателни, разумни и приятни думи но неживи, без скрити копнежи в тях; и една прозаична анотация която виждам в списъка на приятелите си.

 

След като си толкова незначителен в моя живот, защо да не опитам да зарежа теб?! Не би трябвало да ме накара да се чувствам некомфортно, нали?

А ти? Колко лесно можеш да кажеш сбогом? Хайде кажи ми сбогом сега и завинаги! Хайде, моля те!

И след месец само едно писъмце ми изпрати, писмо неискащо отговор, писмо в което да кажеш "изпитах тъга" или "почувствах облекчение" или "почувствах се смешен" или “почувствах се силен" или "почувствах се свободен" или ...

Ще пробваш ли?

Всички ние сме свидетели на тази разруха, белязала всичко в днешния живот на българина. Разруха на държавата на първо място. Тук се включват ликвидирането на държавното земеделие, преди да е създадено частно, унищожаването на всякакво производство, захвърлянето на традициите в международната търговия, разграбването на всякаква държавна собственост и т.н. Тази разруха на държавата води до срутване на държавността, до срив на вярата на народа в държавните институции. С отслабване на вярата в държавата като институция идва и неверието в едно по-добро бъдеще, в един по-справедлив свят за децата ни, а това пък води до цялостна деморализация на нашето общество.

 

Това е новата действителност в България. Като добавим и десетократното обедняване на средностатистическия българин, картината изглежда апокалиптична. Всички се питаме има ли спасение и ако има къде е?

 

Аз вярвам, че има надежда, вярвам, че ние всички заедно можем да променим това.

Не, не мислете че ще говоря за политика. И аз и вие знаем, че не могат шепа хора да преобразят всичко като с магическа пръчка. Необходимо е всеки човек, всеки българин да поеме своята част от общото дело, нека се изчистим от всички неспособни и корумпирани личности и отново, камък по камък, изградим основите на едно ново общество, по-добро и по-здраво от старото. Нека поотделно и заедно помогнем за общото благо, защото трудът, който ще положим, ще бъде удовлетворен с насладата на постигнатото.

 

На думи е най-лесно, ще кажат някои. Но всяко общо дело трябва да е добре обосновано и да придобие известност, за да се радва на успех.

С какъвто се събереш, такъв ставаш. Така казва народната мъдрост.

Аз бих перефразирал на : колкото повече време прекарваш с някого, толкова повече се привързваш към него, толкова повече започваш да възприемаш неговия поглед върху нещата, неговите чувства- тревоги и радости, неговата естетика за заобикалящия свят и неговото мнение за хора и ситуации, за които нямаш предварителни впечатления.

Това е интересен феномен. Мисля, че до голяма степен се обяснява с думата „доверие”. Привързваш се към някого, защото харесваш комплекс от качества и черти, които той притежава. Знаеш, че никой не е съвършен и спираш да отдаваш значение на нещата, които ви различават и раздалечават. Така притъпяваш собствената си критичност и се „доверяваш”. След известно време свикваш на това и дори спираш да се замисляш. Съгласяваш се по презумпция, така е и много по-лесно. Докато един ден, в следствие на някаква по-ярка случка или преживяване откриваш, че си се подвел, предоверил, че не би постъпил така, ако сам бе взел решение. Прехвърляш в мислите си и други предишни ситуации и действия и се убеждаваш, че всъщност мненията ви прекалено често се разминават. Задава се душевна буря, когато започваш да претегляш колко всъщност се разминавате, везната на взаимното доверие неизбежно се накланя в едната посока и някак си равновесието е нарушено. Но какво да направиш? Ти си привързан физически към него, без това физическо присъствие се чувстваш самотен и по-слаб. Дори да събереш сили да се отделиш от него за по-продължително време, нещата не се подобряват, тъгуваш, липсва ти, питаш се дали наистина тези разминавания са толкова съществени, дали имат толкова голямо значение за теб. И в този момент си най-слаб и уязвим. При най-малко сътресение можеш бързо да размислиш, да потърсиш подкрепа отново от него и „да се предадеш”. Тогава ставаш наистина зависим от някого, когото дори вече не харесваш. И времето спира, или по-точно се втурва без да го усещаш. После може би ще е твърде късно да предприемеш каквото и да е.

И така.

Веднъж като решиш да зарежеш начина на живот, който те потиска, е време да си отговориш „защо”. Да си отговориш „как би искал”. Да обмисляш и чертаеш нови планове. Тук се намесват реперите. Загубил част от досегашните репери – „доверието” в някого или в определен начин на живот, започваш да търсиш нови репери. Оглеждаш се, попиваш всичко около теб, както отдавна не ти се е налагало. Привързаността към предишното все още е болезнена (наричат я носталгия), но ти се бориш, щастлив си.

Аз също се от-привързвам трудно. Постепено изоставям досегашния си начин на живот, досегашните си страсти и подготвям промяна. Както при опитомяването на лисицата от малкия принц, раздялата е тъжна, но ще си кръстя едно съзвездие „лисица” и ще си го имам вечно, всяка ясна вечер ще чувам звънкия и смях под небосклона. Ще ми е мило да си припомням всички хубави мигове, нежността и грижата, обичта. И ще съм щастлив, че ги е имало. Ще тъгувам малко, но като се сгуша в топлината на човека до мен, ще заспивам обичан и обичащ.

Това е.

 

(късен следобед, същия ден)

Мрачно утро, сънени капчуци тихо ромолят.
Котешка прозявка смръзва се внезапно.
Мигът е вечност, очите вперени нагоре.
Сойка там похапва от последния салкъм.
Крясък, плясък на криле, отронен лист.
Капките поръсват неумелия котак.
И асмата пак замира в есенен покой.