***

Двама мъже крачеха със сигурна стъпка по стръмния склон на планината. Първият – стар, висок, с издължено лице, прорязано от остри издаващи строгост и смелост черти, закачулил с неметало побелялата си коса. Другарят му – висок, слаб младеж със светла права коса и тъмни очи – попита:

        - Наближихме ли, учителю?

Старият не отговори. Спря и се огледа. Скалистият хребет вече не изглеждаше толкоз далеч.Старецът се обърна и се взря продължително в добродушното и същевремено решително лице на спътника си. Като не откри и капка колебание, той се обърна и отново закрачи с широки стъпки нагоре. Другият го последва.

Скоро стигнаха до почти отвесна скала, която не им позволяваше да продължат. Правеше впечатление, че скалата е изключително гладка, без никакви цепнатини и неравности. Мъжете се спряха. По-младият, който досега вървеше на няколко стъпки зад учителя си, се приближи и го погледна въпросително.

        - Тук е Драгомире. – каза тихо старецът.

Въпреки бързия ход, който беше поддържал, у него нямаше и следа от умора. Той продължи:

- Това е мястото. Тук е и дървото. – и старецът посочи огромния дъб, разпрострял могъщата си корона на няколко метра от скалата – Тук бе пролята кръвта на баща ти. Той загина с меч в ръка, без стон и вик, бе достоен и славен войн! Аз пристигнах твърде късно. Този дъб беше единственият му помощник. Смъртно ранен, но стиснал меча, опрял гръб на дървото, баща ти успя да продума само няколко думи.

Младият мъж стоеше загледан в дебелия почти два боя ствол. При думите на стареца в очите му се разгоря бляскаво пламъче, руменина изби по светлите му бузи, и макар изражението на лицето му да остана непроменено, старецът ясно видя внезапното вълнение, което го обзе. Двамата мълчаливо постлаха кожените си наметала и се настаниха под дървото, насред голата поляна с няколко трънливи храста покрая, които я скриваха от пътеката през прохода.

Есеното слънце вече преваляше на запад, галещо с отслабените си лъчи южния склон на планината. По-долу се виждаше пъстрия килим на есенната гора – дъбове, букове, брези и чинари омесваха чудна палитра от цветове – зелено, жълто, оранжево, червено и кафяво преливаха едно в друго. Лекият южен вятър довяваше и тук, горе аромата на листа и билки. Старият мъж притвори очи към слънцето, отпусна глава на кожената си торба и започна своя разказ:

„Бягай! Спаси Драгомир!” – това бяха последните думи на Ростислав, твоят баща. Извиках безпомощно, преметнах тялото на баща ти през седлото, грабнах меча му, пришпорих жребеца и се врязах сред предателите размахвайки меча в една ръка и тежкия боздуган в другата. Слисани страхливците се отдръпнаха. Успях да им се изплъзна лесно.

Същата вечер погребах Ростислав в подножието на свещената могила до Копринка и препуснах към Перперикон, където се намираше шестгодишния му син. Едно цяло денонощие яздех без почивка и привечер видях стените на Перперикон, надградени върху почти отвесните склонове на високо възвишение, от което се виждаше цялата околност – портата на Източните Родопи. Пред портата в праха лежеше жена. Подминах я в галоп, но едва направил десет крачки конят ми се сгромоляса мъртъв от умора. Тогава чух приглушения стон на жената. Тя извика едва чуто „Принца, спасете принца!”. Тези думи привлякоха вниманието ми, затичах се към нея, наведох се и тогава я разпознах – беше дойката на младия принц. Развълнуван, трескаво я попитах „Къде е принцът?”. Тя продума „Отвлякоха го! Войници бяха... а с тях имаше и двама други...”. Виждайки, че живота я напуска, изкрещях „Накъде тръгнаха жено, накъде?”. „На юг” каза тя със сетни сили.

Хукнах към града да търся кон. В Перперикон цареше суматоха, хората бяха наизлезли по улиците и възбудено говореха помежду си. Дръпнах един мъж за ръката и го попитах какво се е случило, а той отвърна разпалено „Не знаеш ли! Князът е свален, може би убит. Говорят, че първия пълководец Тихомир се е провъзгласил за цар. Малкото защитници на двореца, верни на Ростислав бяха избити! И младият принц е изчезнал, вероятно и той е убит.”, мъжът се обърна и потъна в тълпата.

Вече бяха започнали да се чуват силни викове, призоваващи тълпата да не позволи на този самозванец да се качи на престола. Ропотът се усилваше, а аз трескаво мислех какво да предприема. В този момент в края на площада нисък широкоплещест мъж се качи на високия камък до водохранилището и се провикна:

„Братя, ще оставим ли тези предатели да осквернят престола!?”.

Тълпата отвърна гръмогласно „Не”.

„Да защитим царя и престола! На оръжие!” – извика той и изтегли дълъг масивен меч от пояса си.