Теолог 1: Толкин е посветен християнин. Книгите му са сериозна алегория на библейските истини. На английски език има изобилие от книги, които изявяват и разясняват християнския характер на романите на Толкин. На български език засега има издадена само една книга: Марк Еди Смит, Духовните теми във "Властелинът на пръстените"  (София, 2002).

Онези, които са чели Толкин и са осъзнали християнския характер на неговото творчество, споделят в тази дискусия какво са видели в Толкин. Какво казва Толкин за саможертвата? За смелостта? За приятелството? За верността? За всички други добродетели, които са описани в Библията като "плодове на вярата"?

При Толкин има някои елементи, кото издават неговата римокатолическа принадлежност. Например прекаленото издигане на ангелите. Но това се вижда повече в Силмарилиона и не толкова във Властелина (самият Гандалф е ангел, а не човек, но това не е толкова видимо в книгата).

Интересно е, че Толкин, въпреки че е римокатолик, е много по-близо до библейската идея за върховенството на Бога в спасението. Това вероятно идва от факта, че първоначално семейството на Толкин е било от среда на неконформисти-баптисти, които по правило в Англия са калвинисти. (Тяхна е Лондонската изповед на вярата от 1689, която е строго калвинистка.) Толкин е роден в Южна Африка, а там калвинистката теология на евангелските църкви все още е много силна. 

Теолог 2: Когато става въпрос за книгата, неминуемо се прави анолог с филма на Питър Джаксън. Безпорно това, което направи Джаксън е страхотна визия, а е и доловил духа на Толкиновия епос, но ... само го е доловил. 

Книгата е много по пълна и завършена. Вярно, че киноиндустрията има правила, които трябва да се спазват и това е причината да се пропуснат много подробности и дори герои, като Том Бомбадил например, един от любимите ми персонажи. Казват, че истинското кино е за ценители, защото само те и критиците могат да прочетат сценария на един поглед или на един залез. Дори и така да е, смятам че никой сценарй не може да повтори стила на проф.Толкин. Сценаристите могат само да го преписват. С това казвам - прочетете книгата, тези които са я пропуснали. 

Видимите неща 

За мен има наистина неща в тази книга, които се виждат от пръв прочит. Приятелството между Фродо и Сам, както между Мери и Пипин. Себеотрицанието и саможертвата на Фродо и Сам. Отразената в тези герои истина, че силата на духа тържествува над грубата сила на оръжието. Виждам слабоста на хората и тяхната склонност да отровят живота си и този на ближния заради абсолютна власт, пък дори и тази власт да е олицетворена (не случайно) от пръстен. 
Виждам и Арагорн, като преобраз на Христос. Той е човешки син, живял в райски условия (при елфите), и напуснал "рая" за да изпълни дълга си. Той е от "специалния" род на дунеданците. Неговия праотец Изилдур (преобраз на Адам), съгрешава подаваики се на изкушението да има абсолютна власт чрез пръстена и естествено умира. Неуспява да утвърди човешкото царство. Няколко хилядолетия по-късно Арагорн, негов наследник (втори Изилдур - Адам) устоява на искушението (както Исус в пустинята) и установява царството. Всяка случка от живота на Арагорн може да бъде дълбоко изследвана, в контекста на Христовия земен живот. 

Аз виждам и предопределение в думите на Гандалф относно Ам-гъл. Той съветва Фродо да не раздава правосъдие прибързано, а да е наясно, че и тази твар (Ам-гъл)има място под слънцето и то неслучайно, както стана и ясно на планината Барад-дур. 

Естествено Елфите са ангели, орките демони, хората - просто хора. Обаче има един герой, който ми е слабост и извиква в мен особена симпатия: Том Бомбадил. 

Невидимите неща 

Много от хората прочели Властелина, не обръщат внимание и не коментират Том Бомбадил. Та той е споменат в три глави в първата книга на трилогията и няколко пъти спорадично в цялата книга. Въпреки това той, поне за мен е много важен. Важен е защото олицетворява това което трябва да са истинските християни, а не са. Точно заради това християните чели книгата немогат да коментират персонажа на Бомбадил. Те немогат да видят себе си в този герой. Трудно им е да се идентифицират с него. 

Незнам какво си е мислил римо-католика Толкин, когато е сътворил образа на Том, но мога да ви кажа какво си мислех аз, калвиниста Петър, когато четях за него. 

Както казах за мен Том Бомбадил е образ на съвършения християнин, донякъде съвършен. Той е единствения образ в книгата, за който пръстена не е заплаха. Още по-странно, пръстена няма власт над него. Той си сложи пръстена и не изчезна. Когато Фродо си сложи пръстена в къщата на Бомбадил не го виждаше никой, освен самия Бомбадил. Пък и този пръстен не бе от никаква важност за Том. Предложението на съвета председателстван от Елронд, да се скрие пръстена при Бомбадил отпадна, защото той е проста дрункулка за него и всички се опасяваха, че Том Бомбадил ще го изгуби. 

Или ако направя паралела, хитростите на лукавия "господар" на света Саурон, нямаха власт над Том Бомбадил. Той единствен беше над тези неща, той е по-вече от победител над Саурон и цялото негово царство. 

Освен това, Том Бомбадил е абсолютен господар над своето царство. Той се нарича Стопанинът, и наистина вярно стопанисваше поверената му земя. Всичко което е в пределите на неговото владение му се покорява. Дори и стария Върбалан, който беше погулнал Мери и Пипин се покори веднага на Томовите заповеди и освободи хобитите. Освен това той помогна пак на четиримата си хобитови приятели при могилните ридове, когато бяха в смъртна опасност. Вижте как извика в живот Сам, Мери и Пипин: 

„Вдигна десницата си и изрече: 

Събудете се, момчета! Чуйте ме сред светъл ден! 
Топли са сърца и мишци! Падна камакът студен; 
вратницата пуста зее, чезне мъртвата река. 
В черна нощ Ноща избяга, Пътят е открит сега!”

И хобитите бяха спасени. 

Том Бомбадил е и твърде гостоприемен:

„Хей! Насам, весел дол! Хоп, да се не бавиме! 
Хобити! Понита! Гости обойаваме! 
Да започнем веселба! Песен да подемем!”

И последно: Той много обича своята лябима. Вие драги братя, радвали ли сте някога вашите съпруги с подобни слова, както Том Бомбадил Златоронка:

„О, стройна като върбов клон! По-чиста от росата! 
О, нежна речна дъщеря! Тръстика сред водата! 
О, моя пролет, летен ден и вечна пролет млада! 
О, весел смях на лист зелен и лъх над водопада!”

Зключение 

Добродетелите които видях са: Том не е под власта на Саурон-или покорява се не на лукавия Властелин. Той е верен настойник над владението си-или добър и верен стопанин и справедлив управител. Той е гостоприемен грижовен и любящ. Все неща трудни за мен и много християни. 

Всичко това са добродетели, които трябва да са характеристика на християните. А ако се задълбаем, ще видим куп други подробности. Това е вашето предизвикателство: дълбайте. Дж.Р.Р.Толкин е енциклопедия за напреднали в Словото и покорството дълбоки христяни. За всички останали Толкин е автор на фентази.

Теолог 3: За Том Бомбадил има нещо, което на мен ми е трудно да проумея: Ако абсолютната власт (олицетворена от пръстена) не е от никаква важност за Том и всички се опасяваха, че Том Бомбадил ще го изгуби, не е ли трудно тогава да приемем Том за образ на съвършения християнин, който трябва да е наясно с бедствието на абсолютната власт и да е отговорен към повереното му за пазене? 

Донякъде ми се е струвало вероятно той да е образ на един непаднал Адам, който във взимане-даването си с останалия паднал свят донякъде е наясно с греха и злото, но по-скоро теоретично, защото не го е познал от опит, и по тази причина би се отнесъл нехайно към пръстена. За Том се казва, че е едва ли не най-стар от живите, което ме навяваше на горната мисъл. 

Също така би могъл да бъде образ и на Мелхиседек - свещеник и стопанин на Средната земя без начало на дни и пр... Неподвластен на поквара и с власт върху творението, ... но пак този момент с нехайството към злината на пръстена не се връзва. 

Освен това Гандалф не по-малко от Арагорн е преобраз на Христос. Притежаващ надчовешка природа, той бива въплътен за да обърне сърцата на човеците към правдата, дълга, любовта и мъдростта свише; той подема изобличенията на фарисействащия и жаден за власт Саруман, той посреща борбата със смъртта в лицето на балрога и побеждавайки и низвергвайки смъртта на върха на планината, заплаща с живота си, но бива възкресен в ново тяло като старото, но и не като старото и след като довършва мисията си, се възнася след Сивите пристани отвъд границите на земята. 

В Арагорн има и нещо Мойсеевско - скрит от майка си и отгледан в царския двор на Ломидол, на 40-годишна възраст го напуска и се подвизава по далечните краища на Средната земя, но на около 80-год. възраст се връща и повежда Задругата през несгодите на пътя, недохранването, умората, изкушенията, съблазняването от страна на Боромир в идола на пръстена и пр. 

Това обаче, за "Естествено Елфите са ангели" не е баш така - макар и по-особени, с природно безсмъртие, те са също сред падналите раси вследствие не на последно място на възгордяването и бунта на Феанор, с което си навличат проклятие и бедствия.

Теолог 1: Елфите не са ангели. Те също са от падналите раси, Пилат е прав за това. Но информация за това може да се намери не във Властелина, а в Силмарилиона и в Недовършените предания. 

Ангелите са Валарите (върховните същества, присъствували при сътворението) и Майарите (по-нисшите ангели). Гандалф, Саруман, Радагаст и другите двама вълшебници, Саурон и Балрог са от расата на Майарите. но единствените, които могат да разпознаят тази раса, са Върховните Елфи. Затова Кирдан Корабостроителя дава своя пръстен на Гандалф, защото разпознава в него същество по-висше от себе си. В известен смисъл Кирдан е образ на Авраам, защото през неговите заливи ("лоното на вярата") се достига до рая. И Кирдан признава върховенството на Гандалф (Мелхиседек). 

Относно Том Бомбадил: Нека да не забравяме, че Толкин не пише "аналогия," нещо като математически шифър - "това съответствува на това" - а алегория. Неговата цел не е да създаде точно съвпадение на героите, а обща картина. В тази картина можем да намерим различните детайли на Библията примесени по оригинален и неочакван начин, без да бъдат осакатени, но не е задължително да видим математическо съответствие. 

Така че в Том Бомбадил наистина виждаме това, което Петър казва. Но в същото време виждаме и забележката на Пилат, че чистото "теоретично" познаване на греха и злото не може да създаде необходимата морална зрялост, която да направи човека пълноценен слуга под Бога и господар над създанието. Това е и отговорът на въпроса "Защо Бог допусна греха?" В Том Бомбадил непряко виждаме отговора: "Защото без възможността за грешки няма растеж." Забележете, Том Бомбадил е съвършен и не познава греха на практика, но той също е стопанин на едно "стагнирало" стопанство - никакъв напредък, никакво развитие, никакво желание да завладява земята, никаква способност да оцени опасността и Врага такива, каквито са. Дори вътре в неговото стопанство грехът се е промъкнал - Старият Върбалан и Могилните твари - и Том не се старае да го изкорени, а само го ограничава. Обратното, героите, които са "опитали" греха и неговата разрушителна сила, не остават безучастни, дори когато като че ли няма надежда. Те активно работят да го покоряват както в себе си, така и в света около себе си. 

Също не може да се говори за чиста аналогия в това кой е образ на Христос. Разбира се, както на друго място казах, главните "образи" на Христос са Гандалф (Пророк-Учител), Арагорн (Цар-Изцелител) и Фродо (Свещеник-Жертва). Но има и други герои, които носят в себе си Христос по някакъв начин. Арвен, както Лутиен Тинувиел преди нея, избира да се откаже от безсмъртието и да приеме смъртно тяло, за да помогне за облагородяването на човешкия род. Тинувиел дори лично спасява смъртния човек Берен от тъмниците на Моргот ("Дойдох да проглася освобождение на пленниците."). Келеборн и Галадриел, Кирдан и Елронд са образ на Мелхиседек, тоест Христос в Своето Тяло и Пълнота, Църквата, която подготвя и екипира вярващите за техните битки в света на греха и езичеството. Техните изолирани царства са като местните църкви, които служат на една кауза - да дадат власт и сила на вярващите в завладяването на земята. Например, авторитетът на Гандалф идва от това, че е получил пръстена Нария от Кирдан. Арагорн получи своето оръжие - Нарсил - от "църквата" на Елронд. А Фродо получи своята сила и издръжливост не от какво да е, а от Причастието в "църквата" на Келеборн и Галадриел - хляба (лембас) и "виното" (стъкленицата на Галадриел). Такива "христообразни" характеристики могат да се видят и в други герои.

Теолог 4: А какво ще кажете за Скиталците, които са от рода на Дунеданците? Тези високи, стройни и силни мъже, които си нямат свое отечество и постоянно се скитат из различните земи като предпазват обитателите им от нашествието на орките? Те са прикрити и действат полуявно, малцина ги познават и се боят от тях, един от тях е и самият Арагорн, известен като скиталеца Бързоход. Това не са ли все образи на тези, които в Старозаветно време се скитаха по планини, гори и пустини в очакване на свое отечество, за които света не беше достоен? 

И възцаряването на Арагорн сложи край на тяхното скиталчество, защото царството му стана тяхно отечество.

Теолог 2: Работата е там, че точно заради това Бомбадил прилича толкова на повечето християни. Той се е затворил в своето "духовно" царство и нищо навън не го интересува. На своя територия той е всичко добро, за навън обаче е безпомощен. Няколко пъти Фрод си спомня за него в трудности, но със съжаление, защото в "реалния" свят Том Бомбадил не оперира. 

Битката със злото се води все от елфи, дунеданци, е, и хора. Но тези хора са все войни. Точно по същия начин църквата сдава власта на войните, а тя само ги подкрепя - "духовно".

Още по темата на руски език:

Дж. Р. Р. Толкин: христианский миф Туманного Альбиона (часть 1)

Дж. Р. Р. Толкин: христианский миф Туманного Альбиона (часть 2)

 

Ученик, пленен от твойта красота,

от чара на безгрижето ти, от любовта,

избликнала отвътре, тъй ненадейна,

както още толкова нечакани неща,

когато опознаваш поривите на страстта.

На седемнайсет, неумел, сконфузен,

пресрещам те в училищните коридори,

да те докосна, да вдишам твоя аромат,

да бъда един от твойте ухажори.

Зазяпах се, отмествам поглед гузен.

Улегнал, зрял, опитомил страстта,

след толкова години пак те зърнах,

елегантна, изтънчена и смела.

Като омагьосан към мига се върнах

назад във времето и възрастта.

Отново този жарък огън лумна,

съцето ми запали, бях ослепен,

и хвърлих го да изгори по теб.

То изсъска, сви се до такава степен,

че изкрещя – спри, твар безумна!

 

Елегантно облечен, ти ме срещаш на входа -

пресичат се погледи, скрити мисли пробягват -

с красиво лице, деликатна усмивка,

и онази малка, чаровна извивка.

Скоро думи и жестове между нас се наслагват,

образи, случки разкриват радост или несгода.

Подареният час се топи като сняг, неусетно

и двама се питаме, колко ли още остават -

писма, усмивки, погледи, лица,

все срещи на две закопнели сърца,

търсещи себе си, чрез другия да познават.

На раздяла си вдишвам от тебе, дискретно.

Аромат на тъга, с деликатен нюанс на надежда,

във воал на тайнственост и предпазливост.

Дали е пламнала искра в гърдите ми?

Дали свой пленник си видял в очите ми?

Не ти е позволено да узнаваш - без игривост -

обещах това, но приятелството е скъпа одежда.

Гори във радост, гори в тъга

Кандилце малко, искрица светлина.

Червено въгленче  пропукало в жарта

И се понесло вихрено към нощното небе,

След въгленчето ярко, притичало момче,

Забравило за кратко страха си от нощта.

С очи пленени от искрицата пламтяща,

Момчето не разбрало как, кога,

Любов огряла самотната душа.

Но в миг угаснала частицата горяща.

Огледало се то, обляно в тишина,

С отблясък – ярък спомен – във очите,

Оставил трепкащ плам в гърдите,

Кандилце скрито, искрящо с красота.

Гори във радост, гори в тъга

Кандилце малко, с пламъка на любовта.

Автор: Оскар Уайлд
Превод на български: аз

Чуйте, казвам го на глас —

убива всеки туй, що люби,

един с отровен поглед,

друг с нежна дума на уста,

страхливецът с целувка,

а смелият с кама.

Едни убиват любовта си млади,

други я убиват в старостта,

едни със злато я погубват,

други я душат със похотта,

любезните със нож си служат,

че бърза е смъртта.

Обичал дълго или кратко,

купувал обич, друг продал,

убил я без въздишка,

друг много сълзи е пролял,

убива всеки туй, що люби,

накрая сам лежи умрял.

Плява. Това е сеното в плевнята. Сеното, което служи за изхранване на добичето в обора. Всеки ден то има нужда от определената дажба плява, примесена с малко зърно да подсили и овкуси менюто му. Животното обикновено е изключително привързано към плявата – тя по някакъв магически начин му предава усещанията на буйната и волна висока трева, какавато е била преди да я окосят. Усещане за свобода, шир и синьо небе. Картини на изгреви и залези. Ухания на ароматни цветя и билки. Дори звуци – големите тъмни изразителни очи на добичето често се навлажняват от изплувалите живи усещания за жуженето на пчелите и песента на щурците в полето. В тесния, подреден и сравнително редовно изриван обор, плявата е единственото за което си струва да се живее, тя е миг на наслада и бягство. Бягство на съзнанието – колкото и примитивно да е то – от теснотията на помещението, от вонята на собственото жалко физическо съществуване, от самотата, от сумрака и сивотата на този негов дом-затвор. Затвор без който добичето вече не може, то е родено в него и цялото му съществуване е обвързано с наличието му. То не е волно и силно като неговите неопитомени предци преди хиляди години, то не може да оцелее през зимата без този обор. И какво му остава – да се наслаждава на своята дажба плява, да бленува и да продължава мизерното си съществуване, социализирано в обкръжение на хора, които са негов изначален и естествен унищожител – хищници, които го обгрижват докато получават изгодата от неговото съществуване, а после просто го изяждат.

Плява. Неговата храна. Тя е също толкова злощастна колкото и то самото – тя е мъртво, разлагащо се, органично вещество, с което са обвързани различни остатъчни осезаеми или илюзорни картини, миризми и звуци, отглас на волно и щастливо съществуване.
Дали някога добичето ще е способно да осъзнае, че тази плява е източник на всичките му нещастия, че е неговата химера, че е було за истинските, живи усещания и пориви на искрицата живец стаена дълбоко в закърнялото му туловище? Надали. То има нужда от плявата за да оцелява. Затова тя е толкова важна за него, то изпитва непреодолимо желание да я получи. Счита я за свой пръв стремеж и за най-голяма ценност. То е приело своя начин на живот, социализирало се сред хищници, знае своя обор и винаги само се прибира в него. И най-незначителните опити да се опълчи срещу хората или да изяви своите пориви са били наказвани подобаващо от най-ранна възраст. То е научено. Сега знае какво се очаква от него и какво то трябва да очаква от хората. Неговата плява му се полага заради социализацията му с обкръжаващите го хищници. Тя е награда за услилията му, и наслада за сетивата му. Какво друго би могло да иска едно добиче през своя живот!